House of David – Season 1 – ревю

Светът на развлеченията отдавна е осъзнал факта, че библейските истории са епични по своя характер и следователно са подходящи за завладяващи продукции. Киното поднесе на зрителите амбициозни начинания като „Десетте божи заповеди“ с Чарлтън Хестън и „Ной“ на Дарън Аронофски, като и двете доказаха, че дори не е нужно да си християнин, за да се насладиш на истории, адаптирани от Библията. Сега, новият сериал на Prime Video, „Домът на Давид“ (House of David), пренася епичния мащаб на големия екран в сериен формат – и доказва за пореден път, че все още има много библейски истории, които могат да бъдат преразказани по увлекателен начин.

На пръв поглед може да си помислите, че „Домът на Давид“ просто се опитва да подражава на други хитови епични поредици като „Игра на тронове“ на HBO – или дори „Властелинът на пръстените: Пръстените на силата“, който е на същата стрийминг платформа. Въпреки това, през първите три епизода, сериалът на Джон Ъруин и Джон Гън ясно показва, че може и да е взел пример от тези заглавия, но само като модел за оформяне на своята история в нещо също толкова сложно и интересно.

Сюжет

„Домът на Давид“ разказва история, която мнозина вероятно вече знаят, тъй като един от акцентите в Библията е моментът, в който Давид (изигран от Майкъл Искандер) успява да победи буквално гигантски враг на име Голиат, въоръжен само с обикновената си прашка и един камък. Приказката се е превърнала в метафора за човек с малко ресурси или способности, който решава да се бори с много по-голям опонент, особено в съдебни битки. Сериалът на Prime Video обаче започва, като проследява живота на Давид още от детството му, както и събитията, довели до този голям конфликт.

Фактът, че „Домът на Давид“ не се опитва да бъде „Игра на тронове“, е едновременно добър и лош. От една страна, ако Ъруин и Гън се опитваха да превърнат сериала в нещо, което очевидно не е, той би останал без собствена идентичност. Въпреки това, макар че влиянието на „Игра на тронове“ и „Властелинът на пръстените“ е очевидно, на „Домът на Давид“ просто му липсва достатъчно гръбнак, за да бъде толкова въздействащ, колкото другите два франчайза.

Това не означава, че „Домът на Давид“ не е смел: сериалът предизвиква публиката да следи многобройните му герои, техните собствени цели и интригите, които започват да се оформят, когато цар Саул (Али Сулиман) започва да намеква, че ще освободи трона. Поредицата също така често прескача между различни времеви линии, но не разчита на излишно експозе, за да помогне на зрителите да се ориентират в тези промени. Що се отнася до продукциите, базирани на вярата – в смисъл, че нещата обикновено са прекалено обяснени – „Домът на Давид“ е гигантска стъпка напред по отношение на сценария.

Развитие на героите и актьорски блясък

Проблемът с подхода на сериала към историята обаче е, че бързо става ясно, че по отношение на героите няма много какво да се следи. Например, съпругата на Саул, Ахиноам (Айелет Зурер), има свой собствен глас и тихомълком се подготвя за промяна във властта в семейството, но ние не прекарваме достатъчно време с нея, за да развием пълна представа за нейната гледна точка. Същото важи и за няколко други герои, като Самуил (изигран от Стивън Ланг от „Аватар: Природата на водата“); в свят, в който божественото се приема широко, но малцина говорят директно с Бога, той би трябвало да е много по-интересен персонаж, който често се справя с морална поквара – неговата и тази на другите – но това е едва засегнато.

Въпреки това, поне повечето членове на актьорския състав имат някакво развитие, което не може да се каже за главния герой. Основният грях на „Домът на Давид“ е, че сериалът до голяма степен не се интересува от собствения си протагонист, който през повечето време просто реагира на историята без никаква собствена инициатива. Разбира се, част от това е умишлено: победата на Давид над Голиат е била изненадваща поради факта, че той не е бил смятан за кой знае какъв воин. Но има разлика между това да направиш герой, който е възприеман като скромен в своята среда, и герой, който е досаден за гледане.

От друга страна, „Домът на Давид“ наистина блести, когато историята се прехвърли към семейството на Саул. Един цар с влошаващо се здраве не е нещо ново, но в зависимост от избора на актьор, историята може да намери нови начини да ни заинтригува. В този смисъл, Сулиман е еквивалентът на Пади Консидайн (от „Домът на дракона“) в „Домът на Давид“; неговият герой става отчаян, защото започва да проявява уязвимост, не иска да се откаже от властта и започва да се чуди дали състоянието му е пряко следствие от връзката му с Бога или е наложена върху него прокоба – или може би дори и двете.

Вяра, амбиция и потенциал

Ъруин и Гън също така правят умен избор да запазят участието на Бог в „Домът на Давид“ по-скоро загатнато, отколкото изложено директно. Един от най-големите елементи, които свързват зрителите с хората, описани в Стария завет, е вярата и фактът, че много често имаме съмнения и въпроси относно собствените си вярвания, докато не ни бъде даден знак или не станем свидетели на чудо. Без изрични и чудотворни събития, случващи се през цялото време в сериала, е възможно историята да бъде разгледана от гледна точка на невярващите и по-добре да се разбере както контекстът на времето, така и защо Давид и неговите съвременници са срещнали толкова голямо противопоставяне.

В крайна сметка, „Домът на Давид“ е сериал, който не се страхува да бъде мащабен, когато е необходимо – в битките и с известно количество насилие. Той разбира, че имената, които познаваме от Библията, не са непременно черно-бели, но сериалът би спечелил от това да инвестира повече в целите на всеки герой, за да направи сюжетните линии много по-завладяващи. От гледна точка на „християнската вселена“ обаче, „Домът на Давид“ е скок напред, който има потенциала да избухне от своя религиозен балон.