Shadow Labyrinth – ревю

Pac-Man е забавно преобразен и тотално сбъркан в мрачната Metroidvania SHADOW LABYRINTH!

Откакто Марио на Боб Хоскинс заби лице в деколтето на една дама, не съм виждал такова абсурдно зряло преобразяване на семеен герой. Докато Shadow Labyrinth никога не стига дотам, това все пак е игра, в която Pac-Man ти помага да колиш чудовища с мозъци от грешната страна на черепите им. След това любезно поглъща гръбнаците им, за да можеш да ги харчиш в магазина.

Тук твоят другар се казва Puck – сладко намигване към името, което Pac-Man почти е имал, за да не се брои това чудовище за истинския герой. Защото Puck е манипулативен, недоверчив дявол на рамото ти, който едва ли ще води някой съботен сутрешен детски блок скоро. Всъщност ти играеш като някой, когото Puck е призовал от друго измерение, за да помогне с неговия сенчест куест, а Puck постоянно те нарича Номер Осем.

От момента, в който грабваш меч, става ясно, че това ще бъде малко по-рутинно приключение, отколкото странната завръзка подсказва. Боят е традиционен „hacky slashy“ екшън, въпреки че Puck наистина кефи да поглъща труповете след това. Ако ометеш достатъчно победени врагове, ще можеш да се превърнеш в гигантски, неуязвим робот-мех с Pac-Man център. Яка забава, макар че би ми се искало яденето да е по-добре вплетено в самия боен екшън.

След няколко часа планетата най-накрая се отваря, разкривайки солидно Metroidvania ядро. Пълно е със супер пъзели за навигиране, платформинг предизвикателства и търсене на тайни по картата. И е огромно! Ту има поне 40 часа геймплей, дори ако голяма част от това да е, защото кривата на трудност изведнъж решава да вземе вдъхновение от ужасната бодлива уста на Pac-Man по време на бруталната развръзка.

Така че Shadow Labyrinth е игра, на която лесно се кефиш във всеки един момент, макар и с дразнещото усещане, че си играл много от това и преди. Air-dash-ът от Hollow Knight прави задължителното си появяване, заедно с обичайните двоен скок и hookshot. Всичко е солидно имплементирано, но има дълги периоди, в които можеш да играеш почти всяка Metroidvania от последните няколко години.

Играта става по-интересна, когато залага на Pac-Man частта. Намираш и активираш сини релси и изведнъж превключваш да играеш като Puck, който си похапва по тях. Оригинален начин за изследване, а по-късните нива, в които превключваш между двата стила на игра, водят до страхотен платформинг.

ЗАМАЯН И ОБЪРКАН

След това са нивата с лабиринтите. Те по същество са вдъхновени ремикси на оригиналната игра, с умни нови идеи като платформи, които могат да бъдат превърнати в оръжие, когато се забиеш в тях, и оръжия като фалшив Pac-Man, за които добрите хора от 1980 г. биха убили. Строгият петминутен таймер е благословия и проклятие тук, тъй като невинаги е очевидно какво трябва да правиш. Но краткостта на тези етапи обикновено прави желанието за „още един опит“, когато я оплескаш, трудно за устояване.

Тези нива имат и ужасно много енергия. Денс музиката весело кънти, а цветните визуализации и звукови ефекти направо те насърчават, докато гълташ призраци. И след това се връщаш към същинския Shadow Labyrinth, с неговите тъжни, забравими мелодии и невдъхновяващ арт стил. Трудно е да не се почувстваш леко разочарован, че по-голяма част от напетия и танцувален тон на лабиринтите не се е просмукал в основното приключение.

Един прекалено бъбрив фестивал на техно-бръщолевене, пълен с клишета и скучни, стандартни герои. Дори текстовете на Steam ъчийвмънтите са от типа на „във войната размерът на ръката, държаща меча, няма значение“.

Трудно е да изкараш драматичен обхват от герой, който прилича на пъпеш с липсващо парче, и тук няма нищо толкова трогателно, колкото Pac-Man да среща единствената си истинска любов в първата кътсцена. Фактът, че Shadow Labyrinth прави някакъв безнадежден опит, просто ти напомня колко глупава идея е било мрачното преобразяване на първо място.