Франкенщайн – ревю

Гийермо дел Торо се опитва да направи своята версия на „Франкенщайн“ от около 20 до 25 години, като казва, че това е филм, за който е мислил да прави още от дете. Дел Торо е обмислял този проект от около 50 години, а любовта му към чудовищните филми е очевидна още от първия му филм, „Кронос“ от 1992 г. Любовта му към романа на Мери Шели се появява в почти цялото му творчество – от готическата романтика на „Пурпурният връх“ (Crimson Peak) до най-близкото, което е правил до филм за чудовища на Universal, с франчайза „Хелбой“ (Hellboy). „Франкенщайн“ винаги е бил част от работата на Дел Торо и след цял живот на мечти, неговият страстен проект най-накрая беше пуснат.

На северноамериканската премиера на „Франкенщайн“ на Международния филмов фестивал в Торонто, Дел Торо спомена колко време е отнело, за да направи филма по начина, по който го е искал, и това е точно тази визия. Но когато се вземе предвид колко дълго Дел Торо е носил тази концепция в ума си и колко е посветен на това да я реализира с непокътната визия, човек трябва да се запита доколко сценаристът и режисьорът е склонен да промени визията си в името на самия филм. Може би нещо е звучало страхотно в главата му през всичките тези години, но не е толкова ефективно, след като е на екрана.

От една страна, е фантастично, че режисьор като Дел Торо успява да осъществи мечтата си, работейки на епично ниво, на което не сме го виждали досега, за да адаптира тази емблематична история. Но от друга страна, със съмнително темпо и желание да запази колкото се може повече от оригиналната история непокътната – макар и все пак добавяйки свой собствен привкус – „Франкенщайн“ показва, че понякога трябва да убиеш любимите си идеи, вместо да ги съживяваш.

„Франкенщайн“ е верен на книгата, но Гийермо дел Торо все пак добавя свой собствен привкус

„Франкенщайн“ започва в Арктика, където кораб, пълен с моряци, е заклещен в ледовете, когато виждат как някакво създание преследва един мъж. Предполагаемо изоставен да умре, корабът приютява д-р Виктор Франкенщайн (Оскар Айзък), който решава да им разкаже какво се случва. Не отнема много време обаче, докато създанието, което го преследва (Джейкъб Елорди), започва да разкъсва хора, само за да стигне до Франкенщайн. След като създанието се губи под леда, Франкенщайн решава да разкаже своята история.

Франкенщайн се е заел със задачата да се опита да върне мъртвите към живот. Той е намерил начин да връща към живот починали за кратък период, но с помощта на богат инвеститор, Харландер (Кристоф Валц), и по-младия брат на Франкенщайн, Уилям (Феликс Камерер), Виктор се опитва да вдъхне живот на същество, създадено от него самия. Сглобявайки части от трупове, той създава своето създание и успява да му даде живот, но скоро открива, че чудовището не е научното откритие, на което се е надявал, разочарован от неспособността му да говори и очевидната липса на интелигентност.

В едно от по-умните решения на Дел Торо в историята, получаваме възможността да видим половината от тази история от гледната точка на д-р Франкенщайн, а другата половина – от тази на създанието.

Дел Торо знае как да направи филмите си зашеметяващи

Ако има един аспект, който Дел Торо усъвършенства във всичките си филми, това са визията и стилът. „Франкенщайн“ изглежда абсолютно разкошно, с масивни декори, които искате да разглеждате, обширни пейзажи и невероятна работа по костюмите и грима. Това е визуален празник и изобщо няма да е шокиращо, ако „Франкенщайн“ обере много от техническите награди на Оскарите. Дел Торо снима „Франкенщайн“ по такъв начин, че героите му изглеждат гигантски сред светове, които са още по-грандиозни. Мащабът на „Франкенщайн“ е различен от всичко, което Дел Торо е правил досега, и е прекрасно да видим режисьора на това ниво с този материал. И да, „Франкенщайн“ ще се появи и в кината, преди да тръгне по Netflix, но филм, който изглежда толкова добре, заслужава да бъде видян на голям екран.

Естествено, дизайнът на създанието на Дел Торо също е великолепен. Дел Торо може да си играе с елементи на ужаса тук-там, особено при първите опити за връщане на мъртвите към живот с някои наистина шокиращи същества. Въпреки това, вместо просто да създаде каквото си поиска чудовище, Дел Торо трябва да създаде чудовище, което също се чувства като човек и става все по-човешко с напредването на филма. Начинът, по който нежното създание на Елорди се развива е доста силен. Задачата на Дел Торо е да превърне създание, направено от сглобени части на тела, след което електрифицирани, за да се превърнат в живо, дишащо същество, което се бори със своето съществуване. Особено в по-нежните моменти, като когато за първи път среща годеницата на Уилям, Елизабет (Миа Гот), или при първото си излизане в реалния свят, Дел Торо прави създанието симпатичен и мил персонаж, различен от всеки друг във филма.

Темпо, Развитие на Героите и Заключение

Но докато гледа „Франкенщайн“, човек започва да се чуди какво е било оставено извън монтажната стая. Дел Торо наистина отделя много време за определени части от тази история, като например как Виктор се опитва да научи създанието да казва нещо повече от „Виктор“, или сегмент, в който създанието се сприятелява със сляп човек (Дейвид Брадли). Темпото тук забавя това, което в по-голямата си част е солидна адаптация, но сякаш Дел Торо иска да се увери, че всяка част от тази история, която обича и която е важна за него, е влязла във филма, независимо дали това е най-доброто за общата история. Дел Торо има своята визия за това какво трябва да бъде, но също така се усеща, че премахването на половин час от „Франкенщайн“ би могло само да помогне.

Също така е много очевидно, че Дел Торо познава тази история дълбоко и знае как да подходи към нея, но той все пак прави промени, които имат смисъл, като по-съмнителното детство на Франкенщайн или начина, по който си играе с концепцията за „Булката на Франкенщайн“. Във „Франкенщайн“ има стабилни идеи; просто имат нужда от малко повече стегнатост. Дори при усещането колко претрупан може да бъде филмът, някои герои все пак имат нужда от повече плътност. Айзък е доста добър като д-р Франкенщайн, но освен че се нахвърля върху чудовището по същия начин, по който насилственият му баща е постъпвал с него, както и екстравагантния му начин на обличане, тази характеристика на доктора не е голяма промяна от това, което сме виждали преди. По същия начин, герои като Елизабет на Миа Гот и Харландер на Кристоф Валц получават по няколко бързи сцени, за да се опитат да изградят своите персонажи, но в крайна сметка изглеждат сравнително безсмислени.

Един от най-добрите избори, които Дел Торо прави тук, е да покаже историята от гледната точка на създанието, и благодарение на това, Джейкъб Елорди наистина получава шанс да блесне. Неговата еволюция през хода на филма е красиво представена, докато се справя със своя „безмилостен живот“, както го нарича той. Това почти сигурно е най-голямото актьорско предизвикателство на Елорди досега и той се справя отлично в превръщането на създанието в емпатичен герой, който не знае целта си и се бори да осмисли всичко, което му се случва. Ако има едно голямо подобрение спрямо другите адаптации на романа на Шели, това е начинът, по който Елорди играе създанието с истинска грижа и емпатия, дори когато филмът е малко тежък за гледане.

Подобно на много страстни проекти на велики режисьори, наистина е страхотно да видим, че Дел Торо най-накрая успява да направи филма, който е искал. Не, това не е на нивото на режисьорски страстен проект като „Мегалополис“, но не е и „Лудия Макс: Пътят на яростта“. Грижата и признателността на Дел Торо към тази история са от голямо значение и правят това интригуващо за гледане, въпреки че темпото е много грубо. На въпроси и отговори след прожекцията, Дел Торо каза, че най-накрая правенето на „Франкенщайн“ се чувства като край на една ера за него и макар да е прекрасно, че той успя да вдъхне живот на своето създание, „Франкенщайн“ ни кара да очакваме с нетърпение какво може да съдържа следващото му творение.